ИМПРЕСИИ, ЕСЕТА И…

 

МЕЖДУ НЕБЕТО И ЗЕМЯТА СЪМ

 

...Ме­ж­ду не­бе­то и зе­мя­та съм...

Не мо­га да сти­г­на стре­ме­жи­те си - не­до­с­ти­жи­ми са. И на­зад не мо­га да се вър­на - вси­ч­ки пъ­те­ки към тра­ди­ци­я­та от­ря­зах. За­х­вър­лих ги.

Един­с­т­ве­но­то спа­се­ние е и дру­ги да уви­с­нат ка­то мен - ме­ж­ду не­бе­то и зе­мя­та...

...Ко­га се от­ра­вят ду­ши­те? Ко­га се раз­ва­лят - от страх? Ко­га стра­хът из­бу­я­ва и се раз­пу­к­ва, ко­га бе­ли чер­вей­че­та за­по­ч­ват да ни гри­зат... Ко­га изя­де­ни, ду­ши­те ста­ват ед­на­к­ви, и ве­че не мо­гат да се спа­сят?

Се­дя пред бю­ро­то си и пи­ша - кое ни пра­ви та­ки­ва, ка­к­ви­то сме?

Ге­ни­те на пре­д­ци­те ни ли? Без­раз­бор­но сме­с­вай­ки се при без­б­рой­ни­те си сре­щи или све­тът, сред кой­то ра­с­тем?

Дру­ги­те ли ни съ­з­да­ват, или сме то­ва, ко­е­то съ­з­да­дем?

Се­дя пред бе­лия лист и пи­ша - та­ка­ва съм, ка­к­ва­то ис­кам...

От­как се по­м­ня съм то­ва, ко­е­то съм. Тя­ло­то ра­с­те и го­ле­мее, умът се пъл­ни с но­ви фа­к­ти и идеи, но аз пак съм та­зи, ко­я­то бях то­га­ва, ко­га­то осъ­з­нах, че съм чо­век.

Ген­на па­мет, или ин­с­тинкт за са­мо­съ­х­ра­не­ние - не зная.

От­как се по­м­ня, се стре­мя към ед­но - да пре­с­ко­ча въз­ра­с­то­ва­та ба­ри­е­ра... за се­бе си... И да я пре­ма­х­на - за вси­ч­ки...

За­т­ва­рям очи, сти­с­кам кле­па­чи - да за­к­лю­ча в тях оня ден, ко­га­то, три­го­ди­ш­на, бях пре­д­мет в ед­на стая, в ко­я­то об­съ­ж­да­ха мен, но без мен. Въз­ра­с­т­ни­те го­во­ре­ха, но ка­к­то се го­во­ри за ма­са­та, за сто­ла, за ку­че­то на дво­ра и за вре­ме­то в края на ме­се­ца. Аз слу­шах и не раз­би­рах - за­що го­во­рят та­ка, ка­то че ли ме ня­ма. Опи­тах се да ка­жа не­що, ма­кар че тру­д­но по­д­чи­ня­вах ду­ми­те на ми­съл­та си. За­го­во­рих. Осъ­з­нах, че съм за­к­лю­че­на - в три­го­ди­ш­но­то си тя­ло... Бол­ка­та из­пе­пе­ли ду­ша­та ми, а по­с­ле ка­то ва­ку­ум из­с­му­ка пе­пел­та. Гла­ва­та ми ос­та­на пра­з­на и кън­тя­ща, съ­з­на­ни­е­то ми из­бя­га на­да­леч... Све­тът за пър­ви път из­б­ле­д­ня и пак се за­па­ли - в по-яр­ки ба­г­ри, в оне­зи, ко­и­то не мо­гат да се ви­дят с очи. То­га­ва ви­дях Стра­хът -  из­лъ­ч­ва­ше се от те­ла­та им, изял ду­ши­те им, гри­зе­ше про­с­т­ран­с­т­во­то край тях. Зей­на ва­ку­ум. И в не­го ба­в­но стра­хът се раз­с­лои - стра­хът на Чу­ж­ди­те, от мен, че­рен ка­то ва­ку­у­ма, се спу­ка, ко­га­то мо­зъ­ци­те им из­х­вър­ли­ха то­ва, ко­е­то счи­та­ха за не­въз­мо­ж­но, а имен­но - на­ли­чи­е­то на ра­зум в три­го­ди­ш­на­та ми къ­д­ра­ва гла­ва и се ус­по­ко­и­ха. Над не­го се из­цъ­к­ли мръ­с­но­си­в­ка­ви­ят пласт на стра­ха от за­гу­ба­та на ста­ту­к­во­то, на си­ла­та, ав­то­ри­те­та и мо­но­по­ла вър­ху мне­ни­я­та - ма­кар из­х­вър­ли­ли стра­ха от стран­но­то, спо­ред со­б­с­т­ве­ни­те им кри­те­рии, те не мо­же­ха да из­х­вър­лят стра­ха за се­бе си. По­г­ну­са плъ­п­на към ду­ша­та ми. То­га­ва раз­цъ­ф­тя стра­хът за мен - стра­хът на те­зи, ко­и­то ме оби­ча­ха. Хру­п­ка­ви­ят ро­зов страх - да не бъ­да на­ра­не­на и по­д­го­не­на, да не ме из­гу­бят - стра­хът на мама и татко, с кой­то ме вър­за­ха за се­бе си и с кой­то за­ле­пи­ха ду­ша­та ми към три­го­ди­ш­но­то й тя­ло... Та­ка ду­ши­те се от­ра­вят. И по-до­б­ри не ста­ват, ма­кар те­ла­та да ра­с­тат, а гла­ви­те - по­ум­ня­ват.

От­ва­рям очи, раз­т­ва­рям кле­па­чи - да из­х­вър­ля от тях оня  ден... не ис­кам ве­че да бъ­да пре­д­мет в ни­чия стая...

...От­как се по­м­ня се стре­мя към ед­но - да пре­ма­х­на въз­ра­с­то­ва­та ба­ри­е­ра. Днес раз­б­рах, че е без­с­ми­с­ле­но. Вре­ме­то за­ко­п­ча­ва по­ко­ле­ни­я­та в здра­ви­те си ре­мъ­ци и ги за­т­ва­ря - об­ри­чай­ки ги на ре­г­рес. И ни­кой не за­бе­ля­з­ва как се из­ра­ж­да.

Ис­кам да се из­мъ­к­на. Да бъ­да вън... Да­леч от хва­т­ка­та на вре­ме­то... Са­ма съм... Ще уви­с­нат ли и дру­ги ка­то мен - ме­ж­ду не­бе­то и зе­мя­та?...

 

1978 г

„Треви под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.

 

 

ГЕНЪТ НА СМЪРТТА

 

”Слън­це­то за­ля­з­ва. В ста­я­та на­х­лу­ват кър­ва­ви от­б­ля­съ­ци, за­е­д­но с на­с­тъ­п­ва­ща­та нощ. Умо­ре­ни­те ми очи на­б­лю­да­ват иг­ра­та на уга­с­ва­щи­те лъ­чи с чу­п­ки­те на кри­с­тал­на­та ча­ша пред мен. Хи­ля­ди от­б­ля­съ­ци се пръ­с­ват - ка­то раз­бит кри­с­тал. Но ча­ша­та е здра­ва. Про­тя­гам ръ­ка към ам­пу­ла­та - за кой ли път. Сря­з­вам я и из­си­п­вам съ­дър­жа­ни­е­то й в ча­ша­та с пре­чу­п­ва­щи­те се лъ­чи. Ка­ли­ев ци­а­нид - гле­дам го с без­раз­ли­чие през кра­си­во­то стъ­к­ло...

...

- От­к­рих, от­к­рих! От­к­рих!

- Ка­к­во ста­ва?

- Кой кре­щи ка­то луд?!

- То­ва е на­у­ч­на ла­бо­ра­то­рия, а не па­на­ир...

- От­к­рих! От­к­рих! От­к­рих...

То­га­ва от­к­рих ге­на на смърт­та. И ста­нах без­с­мър­т­на.

- От­к­рих ге­на на смърт­та - се­га сме без­с­мър­т­ни. Раз­би­ра­те ли?

- Глу­по­с­ти.

- Глу­по­с­ти ли? За­що да са глу­по­с­ти - тя от­да­в­на ра­бо­ти вър­ху то­зи про­б­лем.

- То­ва не е про­б­лем - то­ва и безумие.

Та­ка ми­с­ле­ха хо­ра­та от мо­я­та ла­бо­ра­то­рия и моя век. И бя­ха пра­ви. За­що­то не бя­ха го­то­ви.

- Ела­те, ще ви по­ка­жа на­ше­то без­с­мър­тие. Се­га ще бъ­дем ка­то бо­го­ве. Хо­ра­та ще ста­нат бо­го­ве.

- Бо­го­ве ли? Не без­с­мър­ти­е­то пра­ви бо­го­ве­те, а съ­вър­шен­с­т­во­то...

- Раз­би­ра се, но мо­жем ли да ста­нем съ­вър­ше­ни без без­с­мър­тие? Без­с­мър­ти­е­то е път към съ­вър­шен­с­т­во­то.

- Ня­ма съ­вър­шен­с­т­во. То­ва е уто­пия. Ка­к­то бо­го­ве­те са уто­пия. Въ­п­лъ­ще­ние на пре­д­с­та­ви­те ни за съ­вър­шен­с­т­во.

- Ске­п­тик - ни­ма не вяр­ваш в мо­е­то от­к­ри­тие? Ни­ма не вяр­ваш в бъ­де­ще­то?

По­г­ле­д­нах очи­те му - в тях има­ше ус­ми­в­ка и лю­бов - по­с­ле­д­ни­те ус­ми­в­ка и лю­бов, ко­и­то ви­дях в очи­те на чо­век - ка­то чо­век. То­га­ва не им обър­нах вни­ма­ние - не ми бя­ха ну­ж­ни. Се­га... мно­го е къ­с­но...

- Ес­те­с­т­ве­но вяр­вам, но са­мо за­що­то е твое от­к­ри­тие и те пра­ви ща­с­т­ли­ва.

При­ех ду­ми­те му ка­то ли­ч­на оби­да и от­вър­нах с пър­во­то кли­ше, ко­е­то ми до­й­де на ум:

- Ща­с­т­ли­ва съм, за­що­то ще на­п­ра­вя хо­ра­та ща­с­т­ли­ви. За­що­то от­к­рих ща­с­ти­е­то им.

- Ти на­п­ра­ви са­мо ед­но на­у­ч­но от­к­ри­тие, ко­е­то тря­б­ва да ос­та­не в ла­бо­ра­то­ри­и­те, за­що­то, ако из­ле­зе вън от тях, ще се пре­вър­не в бич за чо­ве­че­с­т­во­то.

То­ва ве­че пре­ля ча­ша­та на тър­пе­ни­е­то ми:

- Ка­к­во, да ос­та­не в ла­бо­ра­то­ри­я­та? Още се­га тря­б­ва да се опи­та...

- В ни­ка­къв слу­чай - то­ва е ан­ти­ху­ман­но...

Та­ка бе­ше, но ис­ках да бъ­да без­с­мър­т­на. През це­лия си жи­вот бях се стре­ми­ла към то­ва. И ко­га­то от­к­рих пъ­тя към без­с­мър­ти­е­то, не оча­к­вах, че та­ка ще ре­а­ги­ра най-бли­з­кият ми чо­век. Той по­не тря­б­ва­ше да е по­д­го­т­вен за то­зи ден. А не бе­ше. И от то­ва ме за­бо­ля.

То­га­ва ми­с­лех, че не е до­ра­съл. Се­га раз­би­рам, че аз не съм би­ла.

- Пре­д­с­та­вя­те ли си жи­вот... без­к­ра­ен жи­вот, без страх от смърт­та...

- Жи­вот без смърт! Зву­чи зло­ве­що.

- Зву­чи пре­к­ра­с­но - ня­ма да има пре­да­те­ли, ня­ма да има стра­х­ли­в­ци, ма­ло­ду­ш­ни, са­мо­у­бий­ци, стра­дал­ци... На­ли стра­хът от смърт­та пра­ви хо­ра­та зли.

- Стра­хът от смърт­та пра­ви хо­ра­та та­ки­ва, ка­к­ви­то са. За­що­то пред ли­це­то на смърт­та чо­век смъ­к­ва вси­ч­ки ма­с­ки. И пред ли­це­то на смърт­та пра­ви ра­в­но­с­ме­т­ка на из­ми­на­тия път. Ако не съ­ще­с­т­ву­ва­ше смърт, хо­ра­та би­ха из­жи­ве­ли жи­во­та си без­по­ле­з­но. Не е ли стра­хът от смърт­та си­ла­та, ко­я­то дви­жи умът на смър­т­ния ге­ний и го ка­ра да тво­ри, до­ка­то има си­ли, до­ка­то има жи­вот... Бо­го­ве­те не са ге­нии - са­мо хо­ра­та ра­ж­дат ге­нии...

- А не е ли смърт­та та­зи, ко­я­то от­не­ма от чо­ве­че­с­т­во­то ве­ли­ки­те му умо­ве? Пре­д­с­та­ве­те си, че вси­ч­ки ге­нии, ко­и­то са жи­ве­ли до­се­га, не уми­ра­ха...

- Ста­ри­те ге­нии щя­ха да се из­чер­пят, а но­ви ня­ма­ше да се ро­дят. Хо­ра­та не са бо­го­ве и не са сви­к­на­ли с без­с­мър­ти­е­то. То ще ги уни­що­жи.

Не бях за­бе­ля­за­ла, ко­га об­щи­ят раз­го­вор се бе пре­вър­нал в ди­а­лог ме­ж­ду мен и не­го - най-бли­з­кия чо­век, кой­то ня­ко­га бях има­ла в све­та. За­то­ва гла­сът на ста­рия ни про­фе­сор ме стре­с­на:

- Ка­к­во сте се­д­на­ли да фи­ло­со­ф­с­т­ва­те - ге­нии, смър­т­ни, бо­го­ве, и за­б­ра­вя­те хо­ра­та - ми­ли­о­ни­те, ми­ли­ар­ди­те - къ­де ще жи­ве­ят? Или смя­та­те, че ка­то ста­нат без­с­мър­т­ни, ще пре­с­та­нат да се ра­ж­дат но­ви хо­ра? Ако е та­ка - по дя­во­ли­те вси­ч­ко­то без­с­мър­тие. Све­тът ще ос­та­рее, ще се умо­ри, ще се из­ха­би. Ще се из­ро­ди. Ще ста­нем ка­то бо­го­вете - за­т­во­ре­на ка­с­та от съ­вър­ше­ни без­по­ле­з­но­с­ти... Пък и ми­с­ли­те ли, че ще има по­не един чо­век, кой­то ще се съ­г­ла­си да ста­не без­с­мър­тен?

- Раз­би­ра се, аз.

- Ти раз­би­раш ли ка­к­во го­во­риш? Ти? Не ти...

Не ис­ках да слу­шам - аз цял жи­вот бях ис­ка­ла то­ва. Съ­вър­шен­с­т­во­то на бо­го­ве­те. И без­с­мър­ти­е­то бе­ше пъ­тят.

- Аз от­к­рих ге­на на смърт­та. Аз ис­кам да ста­на без­с­мър­т­на. И вие ще ме на­п­ра­ви­те без­с­мър­т­на. Длъ­ж­ни сте.

...

- Длъ­ж­ни сте...

По­с­ле­д­ни­те ми ду­ми ка­то чо­век. Още зву­чат в уши­те ми ка­то да­ле­ч­но ехо. Ста­ра­ла съм се да жи­вея та­ка, че да не съ­жа­ля­вам за из­ми­на­ли­те дни. И за те­зи думи не съ­жа­ля­вам.

Чо­век ис­ка да знае от къ­де е до­шъл и на­къ­де оти­ва. Ис­ка да про­ни­к­не в не­би­ти­е­то. Ис­ка да сти­г­не до зве­з­ди­те, да на­д­зър­не в ато­ми­те и по-на­та­тък... да раз­бие еле­мен­тар­ни­те ча­с­ти­ци и да ов­ла­дее енер­ги­я­та им и по-на­та­тък... Чо­век ис­ка да знае вси­ч­ко - за сво­и­те пре­д­ше­с­т­ве­ни­ци и за сво­и­те по­том­ци...

Аз знам вси­ч­ко. Про­пъ­ту­вах Все­ле­на­та. От­го­во­рих на вси­ч­ки въ­п­ро­си. За мен тай­ни ня­ма. Це­на­та... Це­на­та е стра­ш­на. Пре­жи­вях мно­го - мно­го стра­дах и мно­го ви­дях... Бях бо­ги­ня на ва­ши­те пра­о­т­ци, хо­ра на дне­ш­на­та ци­ви­ли­за­ция. Бях жрец в хра­мо­ве­те на Еги­пет, бях ца­ри­ца в Ме­со­по­та­мия. Изу­ча­вах пи­с­мо­то на въз­ли­те при ин­ки­те и ас­т­ро­но­ми­я­та на ма­и­те... Из­ле­тях с те­зи, ко­и­то по­с­т­ро­и­ха пла­то­то На­с­ка. И се за­вър­нах...

При­съ­с­т­вах на мно­го на­у­ч­ни от­к­ри­тия. Гле­дах как уче­ни ос­ле­пя­ват над сво­и­те стъ­к­ле­ни­ци. Не ги пре­ду­п­ре­ж­да­вах за опа­с­но­ст­та. Бях же­с­то­ка, но ни­ма ня­кой е пре­ду­п­ре­ж­да­вал ге­ни­и­те на мо­я­та ци­ви­ли­за­ция? Гле­дах как хо­ра оти­ват на кла­да, за да от­с­то­я­ват от­да­в­на из­ве­с­т­ни ми ис­ти­ни. И не спи­рах па­ла­чи­те. Ни­ма ня­кой е спи­рал па­ла­чи­те на мо­я­та ци­ви­ли­за­ция?

Пре­жи­вях двор­цо­ви пре­в­ра­ти, бун­то­ве, въ­с­та­ния и ре­во­лю­ции. Мо­жех да ги пре­до­т­в­ра­тя. Мо­жех да ги на­со­ча по друг път. Не го на­п­ра­вих. Ни­ма ня­кой го е пра­вил то­га­ва, ко­га­то се е ко­вя­ла ис­то­ри­я­та на мо­я­та ци­ви­ли­за­ция?

Аз не бях бе­зу­ча­с­тен зри­тел на те­зи съ­би­тия.

Жре­ци­те ме уби­ха в Еги­пет. От от­ро­ва ум­рях в Рим... Бих се под зна­ме­на­та на Жа­на д’Арк, ос­та­вих гла­ва­та си в ко­шо­ве­те под ги­ло­ти­на­та на Ро­бе­с­пи­ер... И през вси­ч­ки­те вой­ни во­ю­вах - с брон­зов щит и меч, и с же­ле­з­ни до­с­пе­хи на кон, и око­пи “на нож” пре­в­зе­мах, и ле­тец-из­т­ре­би­тел бях... Те­жат... ми­ли­о­ни­те го­ди­ни... те­жат.

Слън­це­то ве­че е за­ля­з­ло. Чер­на­та ча­ша стои пред мен... Ед­ва ви­ж­дам очер­та­ни­я­та й в рам­ка­та на чер­ния про­зо­рец, но знам - пред мен е.

Пред очи­те ми е ця­ла­та ис­то­рия на Все­ле­на­та - с вси­ч­ки­те не­й­ни слън­ца и вси­ч­кия Ра­зум - под не­бе­са­та на пла­не­ти­те им... Те­жат... ми­ли­о­ни­те све­то­ве... и оня ден...

- Длъ­ж­на си, длъ­ж­на си...

Не­го­ви­ят глас в те­ле­фон­на­та слу­шал­ка ме стре­с­на. Гла­сът на най-бли­з­ки­я чо­век, кой­то ня­ко­га съм има­ла... Да, и то­ва се слу­ч­ва - ня­кой да се пре­ро­ди в ня­ко­го... сти­га да са ми­на­ли до­с­та­тъ­ч­но ми­ли­о­ни го­ди­ни. Но се­га ро­ли­те са сме­не­ни - аз съм зря­ла­та, той не­з­ре­ли­ят:

- Длъ­ж­на си - ня­маш пра­во - да дър­жиш та­ко­ва от­к­ри­тие в тай­на... Та то­ва е... ге­ни­ал­но... Ге­нът на смърт­та! Пре­д­с­та­вяш ли си - жи­вот без смърт... Без­к­ра­ен жи­вот без страх от смърт­та... То­ва при­на­д­ле­жи на чо­ве­че­с­т­во­то - ня­маш пра­во да мъл­чиш...

За­т­ва­рям те­ле­фо­на. Мо­же би е прав? Тря­б­ва да раз­ми­с­ля... Но - що за ли­це­ме­рие? Въ­п­ро­сът е ре­шен - ве­д­нъж за­ви­на­ги. Аз ня­мам пра­во да из­да­вам от­к­ри­ти­я­та на моя век. Тол­ко­ва пъ­ти мъл­чах. Не от­с­тъ­пих пред кла­ди­те, ня­ма да от­с­тъ­пя и се­га, пред гла­са от те­ле­фон­на­та слу­шал­ка... гла­сът на най-бли­з­кия чо­век, ко­го­то ня­ко­га съм има­ла. Ка­к­во от то­ва, че се от­на­ся до мое от­к­ри­тие? Аз не го да­дох на моя век, ня­ма да го дам и на то­зи... Не мо­га... аз знам ка­к­во е без­с­мър­ти­е­то, знам, че то не е за чо­ве­ш­ки съ­ще­с­т­ва... Мо­же би съм его­ист? Мо­же би и дру­ги тря­б­ва да се до­ко­с­нат до не­го... Мо­же би - тол­ко­ва ми­ли­о­ни го­ди­ни жи­вях са­ма...

И не ста­нах съ­вър­ше­на. Не ста­нах, въ­п­ре­ки без­с­мър­ти­е­то. Не се ос­во­бо­дих от стра­ха пред смърт­та. Не ста­нах по-ум­на, не ста­нах по-до­б­ра. И не на­п­ра­вих дру­го от­к­ри­тие, ос­вен мо­е­то пър­во от­к­ри­тие, ко­е­то на­п­ра­вих ка­то смър­т­на...

Аз са­мо на­у­чих от­го­во­ри­те на въ­п­ро­си­те без от­го­вор... Но ка­к­ва по­л­за от то­ва - от­го­во­ри­ ще бъ­дат да­ва­ни от сле­д­ва­щи­те по­ко­ле­ния и въ­п­ро­си без от­го­вор ще има. Ви­на­ги ще има, но ви­на­ги ще бъ­дат дру­ги... И хо­ра­та ще вър­вят към сво­е­то бъ­де­ще - ще вър­вят на­пред и без да са без­с­мър­т­ни. И ще бъ­дат хо­ра - и до­б­ри и ло­ши, и глу­па­ви и ум­ни, и не­ж­ни и гру­би... и ня­ма да бъ­дат съ­вър­ше­ни, за­що­то са хо­ра, а не бо­го­ве, и за­що­то... не без­с­мър­ти­е­то пра­ви съ­вър­шен­с­т­во­то...

...Ис­кат от мен ге­на на смърт­та... не­ка го от­к­ри­ят са­ми... аз ня­ма да пре­ча на то­ва от­к­ри­тие, но не­ка то бъ­де тя­х­но...

...

Вди­гам ча­ша­та с ка­ли­ев ци­а­нид, до­пи­рам я до ус­т­ни­те си и пия. Чу­в­с­т­вам смър­тен ужас, ма­кар да знам, че ня­ма да ум­ра.

Ут­ре ще от­к­ри­ят тру­па ми, вдру­ги ден ще ме по­г­ре­бат. А след то­ва...

След то­ва от­но­во на път. На път към бъ­де­ще­то, към не­из­ве­с­т­но­то...”

 

1978 г.

„Треви под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.

 

 

ИЗТРЪГНАХ СЕ ОТ МЯСТОТО, ОТРЕДЕНО МИ В ПРОСТРАНСТВОТО…

 

...Се­кун­ди­те спря­ха лу­дия си бяг.

И спря­ха Вре­ме­то…

Из­т­ръ­г­нах се от мя­с­то­то, оп­ре­де­ле­но ми в Про­с­т­ран­с­т­во­то. Из­бя­гах...

Не ис­кам да съм Тук, не ис­кам да съм Днес... 

Тър­ся от­го­во­ри­те на въ­п­ро­си­те без от­го­вор... Ка­к­во без­с­ми­с­ле­но на­чи­на­ние...

Все­ки ден от­го­во­ри­те бя­гат, а въ­п­ро­си­те се тру­пат в чер­на­та ду­п­ка на съ­з­на­ни­е­то ми, ка­к­то ма­те­ри­я­та и енер­ги­я­та се тру­пат в гра­ви­та­ци­он­ния цен­тър на ко­ла­би­ра­ла не­у­т­рон­на зве­з­да...

Про­би­ват мо­я­та Все­ле­на и ме из­х­вър­лят...

Къ­де? Ко­га? За­б­лу­ден еле­к­т­рон, не­о­п­ре­де­ле­но пре­пу­с­кащ в от­ре­де­но­то му оп­ре­де­ле­но и офор­ме­но про­с­т­ран­с­т­во... без вре­ме...

То­ва ли съм аз?

Как да тър­ся ка­к­ва съм, как да ис­кам да бъ­да, щом не знам има ли ме... Как да тър­ся пло­щ­та на ли­це­то си, щом не знам как да до­ка­жа, че съ­ще­с­т­ву­ва...

…

Къде са отговорите на въпросите без отговор?

Къде да ги търся?! От кого?!

Ти­ши­на.

В съ­се­д­на­та стая глу­хо гру­х­ти те­ле­ви­зор... Не ис­кам не­го­ви­те от­го­во­ри.

Ти­ши­на.

Не ис­кам да бъ­да за­к­лю­че­на ме­ж­ду мо­и­те шест сте­ни...

Ще при­до­бия ли ня­ко­га ну­ж­на­та енер­гия - да ги на­д­с­ко­ча... За да тре­п­тя при­ле­ж­но в но­во­то си из­ме­ре­ние?!

Не ис­кам...

Плен­ни­ца на ма­к­ро­с­ве­та, здра­во сгра­б­чил тя­ло­то ми с ла­пи­те на три­те по­з­на­ти из­ме­ре­ния, аз ис­кам да из­х­вър­ля ду­ша­та си “от­въд”.

От­въд, от­въд, къ­де­то ня­ма “тук” и “там”... Къ­де­то, за да оти­деш от “тук” до “там”, ня­ма да е нуж­но да пре­ми­неш през вси­ч­ки то­ч­ки ме­ж­ду “тук” и “там”...

Как да сти­г­на в про­с­т­ран­с­т­во­то ме­ж­ду яд­ро­то и пе­ри­фе­ри­я­та на ато­ма? Или в про­с­т­ран­с­т­во­то от­въд Все­ле­на­та?!

Къ­де­то, в не­кон­с­т­ру­и­ра­но­то пра­з­но на но­щ­та зве­з­ди­те още не са сти­г­на­ли...

Ти­ши­на.

Ми­с­ли­те ба­в­но си про­п­ра­вят път към края на Все­ле­на­та. И бя­гат. От те­зи, ко­и­то от­ча­я­но кре­щят и ча­кат от­го­вор.

Ти­ши­на.

Ис­кам да го­во­ря - за вси­ч­ко.

Ис­кам!

Но ня­ма с ко­го...

За­що­то и в дне­ш­ния век го­рят ере­ти­ци­те.

За­що­то и днес об­ще­с­т­во­то се стра­ху­ва от но­во­то.

За­що­то все­ки раз­ли­чен е враг...

…

... На­у­чи­ха ме да ми­с­ля за вси­ч­ко. Но ми­с­ли­те ми ос­та­ват за­к­лю­че­ни в мен. И пре­пу­с­кат към края на Все­ле­на­та... Еле­к­т­рома­г­ни­т­ни въл­ни, раз­про­с­т­ра­ня­ва­щи се със ско­ро­ст­та на све­т­ли­на­та - ще се вър­нат ли ня­ко­га об­ра­т­но?

Ня­ко­га, ня­ко­га... ко­га­то ще бъ­дат уло­ве­ни от чу­до­ви­щ­на ма­са, ко­я­то ще ги усу­че око­ло се­бе си и ще ги за­п­ра­ти на­зад?

Ня­ко­га, ня­ко­га... ко­га­то ня­ма да бъ­да са­ма...

…

Ако ми­с­лим чер­но,

по-бе­ли

ли

ста­ва­ме, ко­га­то мъл­чим?

Ако истината горчи,

ще изпепели

ли

лицата ни,

ако я задържим.

Ис­кам да го­во­ря!!!

Тук и днес...

Не искам да споря

кой има интерес

от лицемерие,

и хора без мяра

и лица.

Искам да се боря –

за онова,

което ме изгаря –

да полети.

Искам – ти

да чуеш

тишината

в моите уши...

Зашити

са устата ми.

Черно мисля

сред бели стени.

 

1980 г.

„Триви под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С. 2000 г.