УСЕЩАНЕ ЗА СВОБОДА
Писал съм неведнъж за поезията и прозата на Габриела
Цанева. Сигурен съм обаче – все още не съм разкрил тайната на творческата й
неповторимост. Не се съмнявам - тя не издава нова книга, докато не се убеди, че
е казала в нея нещо различно. Не е от творците, които създават в продължение на
дълги години безкраен лиричен дневник, където се променят само отделни нюанси,
а образите и настроенията остават почти непроменени. Разгърнете някоя от
ранните й книги, зачетете се в изповедта „Реши се и ще си свободен”, във
великолепния й роман „Треви под снега”, дори в документалната й повест
„Миналото в мен” и неизменно ще откриете водещите теми – противопоставянето на
бездуховността, верността на себе си. Променила ли се е през годините писателката? От „Треви под
снега” са изминали десет лета. Силно е автобиографичното начало в тези
текстове, но не, разбира се, като дневник на младо момиче, а като повеи от
съдбата на едно поколение – на тези, които при промяната в края на миналия век
най-силно възжелаха свободата и с излизането си на революционните барикади
заявиха своето право на различно битие. Габриела беше сред първите, нейните
есета и стихове, появили се в демократичния печат са незабравими. Сякаш в
авторката на „Отключени души” се е превъплътила загиналата в борбата срещу
комунизма сестра на баба й Цветана Попкоева, на чиято светла памет е посветила
историческата си повест „Миналото в мен”. Действително Габриела много силно
пази спомена за миналото, и то е, за да осмисли мотивите на поведението си в
днешния ден и да потърси връзките с надеждата за бъдещето.
Доста различна е тя обаче в поетичната книга
„Светлата пътека към звездите”, появила се през 2010 г. Няма и следа от онзи
линеен разказ, който можеше да се проследи в ранните й стихове. Няма я и
пряката ангажираност с политическата действителност, макар че отпратките към
трудното всекидневие не са малко. Всичко е казано в програмното
стихотворение „Избор”. Тя не е от онези,
които плачат за „преди”, макар да не може да забрави „пропиляната мечта”. Това
поколение най-жестоко почувства несбъдването на мечтите си, то се надяваше да
намери динамична реализация в новите условия на демокрация, да изяви най-пълно
себе си, но бе захвърлено на бунището заедно с всички останали от продажни и
алчни политици. Габриела не чака „после” – „когато/ благоденствието на
Европа/ще потропа/ и на нашата врата”. Но тя не е и вкопчена в „днес”. Тогава?
Успяла е да осъществи чудото и да потъне в словото, като превърне природните
пейзажи в пейзажи на душата, в оазиси на мълчаливото красноречие. С пълни шепи една родена поетеса „обира
цветния прах на живота”. В романа „Треви под снега” героинята й Ели питаше „Ще
можем ли да изгоним някога от себе си ада?” Не смея да твърдя, че Габриела
напълно го е изгонила, но се е научила да гледа към геената, без да затваря
очи, препълнила я е с настроения и багри, страсти и съмнения, нежности и
мълчания. Онова, което се случва в реалния живот я „съсипва от делничност”. Има
и мигове, когато вижда как „трупът ми се поклаща/ в тихата безвременна вода”.
Но тези състояния не успяват напълно да я завладеят, защото тя се е научила да
прави поезия от всичко – от натюрморта, от случващото се в отделния миг, но
най-важното е, че успява да достигне до редките моменти на озарения. На тях е
посветена новата стихосбирка „Заскрежени птици”. Нека не забравяме, че
авторката е зодия Близнаци, родена е в годината на Дракона, не трябва да
очакваме от нея окончателни решения и стремеж към завършеност. Тя винаги е
отворена към новите хоризонти, към неизвестните далнини, в творчеството й
откриваме симфония от цветове, сред които в тази поетична книга преобладават
бялото и „снежното”: „Заскрежени птици/падат./Бяло е -/като отвъд.” Силни
метафизични навеи ни докосват, макар че и в този завършен цикъл можем да
доловим „линейния разказ” за трудните делници, за зловещото тържество на
материалното, за несбъднатите мечти. Но няма да е Габриела Цанева, ако това е
основното. Тя е постигнала философска дълбочина, в която се долавят леки
източни навеи. Нека да чуем: „Опитвам се/ да проумея/тъканта/ на
битието./Опитвам се/ да слея/ мисълта/ с това, което стои/ отвъд нея: / отвъд
мен; / отвъд сетивата; / отвъд понятията/ и нещата.” Това е амбициозна
програма, която я нарежда сред най-значимите ни съвременни поетеси. Бих я
сравнил с предходничката й Блага Димитрова, която пред мен е изразявала много
ласкаво отношение към по-младата си посестрима.
Докосването до трансцеденталното е майсторско,
виртуозно. Не е лесно за критика да обобщи това усещане за нетленност, което
изпитва при съприкосновението с повечето стихове в книгата. Денят преминава
като сезонен кръговрат, замръзнали снежинки кръжат в „последната въздишка на
съня”. Личното, съкровеното е излязло от крехката обвивка на спомена и се е
превърнало в докосване до надвременното. Не се опитвайте при всеки стих да
търсите скрития смисъл: четете и се наслаждавайте на оркестрацията на думите,
на полагането на цветовете, което е забележително успешно, като на незабравима
картина. Пейзажите са одухотворени: така например, изгревът поглъща хоризонта
„като уста, разтворена за ласка” или „Мъглата лази/ по настръхналия гръб/ на
хълмове бодливи”. Никъде одухотворяването на пейзажа не е самоцелно, то
неизменно е свързано с вътрешните състояния на „лирическата героиня”. Много
силно и значимо е посланието на поемата „Бягството на изгубените измерения”. Но
тя е своеобразно продължение на програмното стихотворение „Страх”. В него е
закодирано будното съзнание на съвременния човек, с многото „защо”, които го
преследват, с темите за другостта, за самотата, за любовта и смъртта. И страхът
отново се появява, когато поетесата изповядва желанието си да забрави „миналото
и бъдещето, пропуснатото и небилото”. Мислите я отвеждат към механизмите на
вселената, към „света на силите, които не познаваме”. Тя повече от всякога се слива
с другите, макар да е до изнемога и безмилостно лична, успяла е да напипа
универсалното – какво е времето, а как да се преборим с битието. И естествено
идва поантата: „Как искам да докосна/ безбройните си образи, / разпръснати/ в
онези сфери, /които искам/ да сплотя./ Все някога/ все някъде/ все някоя/ от
нас/ ще го/ на-/пра-/ви.” Отдавна не съм чел толкова изповедна и същевременно
толкова обобщаваща колективната ни съдба поезия, която те кара да се замислиш,
да участваш, да съ-твориш.
Когато прониквате в омайния свят на „Заскрежени
птици” вероятно първо ще се поддадете на тъгата, на усещането за несбъднато, за
самота и за обреченост. Зъзнем когато четем „Изхвърлена душа” или „Печални
облаци”. Но нещата се променят с „Магьосническа нощ” („в която майчини
милувки/ни правят по-добри”) или с „Усещане за свобода”. Габриела Цанева е
докрай всеотдайна и в скръбта и в нежността си. „Не се страхувам, че греша”, ще
каже тя и ще отсече: „Аз съм жива.” В малкото любовни стихове, включени в
поетичната книга тя също се раздава, макар не винаги да намира брод към другия.
Все пак най-важното за нея си остава свободата и в това отношение ще можем
спокойно да кажем, че е последователна, вярна на младежките си пориви, когато
обаче търсеше свободата по стъгдите на митингите. Сега това е дълбоко вътрешно
чувство, изстрадано, заплатено с много мъка и страдание, но неотклонно нейно.
Не мога да не цитирам цялото стихотворение „Копита на газела”:
Усещам
кожата си –
гладка и
гореща.
Тупти
кръвта, пулсира –
изгаря в
капилярите.
Усещам и
ръцете си –
копнеещи да
грабнат
на слънцето
и вятъра юздите;
да ги
изтръгнат от кошмарите.
Усещам
глезените си –
като копита
на газела
докосват
крехката трева;
прегазват
дивите простори.
Запомнете Габриела Цанева с тези стихове, търсете я в
„дивите простори”, където е намерила хармония за разтърсващите я противоречия.
Не се съмнявам, че тя ще продължи да ни изненадва, че ще открива все нови и
нови поетични пътища, за да ни убеди, че нещата не стават сами по себе си, а
„се правят”, че ние изковаваме съдбата си. Аз виждам в нейната творческа орис
щастливия знак на духовността и таланта.
Георги Цанков