УСЕЩАНЕ ЗА СВОБОДА

 

Писал съм неведнъж за поезията и прозата на Габриела Цанева. Сигурен съм обаче – все още не съм разкрил тайната на творческата й неповторимост. Не се съмнявам - тя не издава нова книга, докато не се убеди, че е казала в нея нещо различно. Не е от творците, които създават в продължение на дълги години безкраен лиричен дневник, където се променят само отделни нюанси, а образите и настроенията остават почти непроменени. Разгърнете някоя от ранните й книги, зачетете се в изповедта „Реши се и ще си свободен”, във великолепния й роман „Треви под снега”, дори в документалната й повест „Миналото в мен” и неизменно ще откриете водещите теми – противопоставянето на бездуховността, верността на себе си. Променила ли се е  през годините писателката? От „Треви под снега” са изминали десет лета. Силно е автобиографичното начало в тези текстове, но не, разбира се, като дневник на младо момиче, а като повеи от съдбата на едно поколение – на тези, които при промяната в края на миналия век най-силно възжелаха свободата и с излизането си на революционните барикади заявиха своето право на различно битие. Габриела беше сред първите, нейните есета и стихове, появили се в демократичния печат са незабравими. Сякаш в авторката на „Отключени души” се е превъплътила загиналата в борбата срещу комунизма сестра на баба й Цветана Попкоева, на чиято светла памет е посветила историческата си повест „Миналото в мен”. Действително Габриела много силно пази спомена за миналото, и то е, за да осмисли мотивите на поведението си в днешния ден и да потърси връзките с надеждата за бъдещето.

Доста различна е тя обаче в поетичната книга „Светлата пътека към звездите”, появила се през 2010 г. Няма и следа от онзи линеен разказ, който можеше да се проследи в ранните й стихове. Няма я и пряката ангажираност с политическата действителност, макар че отпратките към трудното всекидневие не са малко. Всичко е казано в програмното стихотворение  „Избор”. Тя не е от онези, които плачат за „преди”, макар да не може да забрави „пропиляната мечта”. Това поколение най-жестоко почувства несбъдването на мечтите си, то се надяваше да намери динамична реализация в новите условия на демокрация, да изяви най-пълно себе си, но бе захвърлено на бунището заедно с всички останали от продажни и алчни политици. Габриела не чака „после” – „когато/ благоденствието на Европа/ще потропа/ и на нашата врата”. Но тя не е и вкопчена в „днес”. Тогава? Успяла е да осъществи чудото и да потъне в словото, като превърне природните пейзажи в пейзажи на душата, в оазиси на мълчаливото красноречие.  С пълни шепи една родена поетеса „обира цветния прах на живота”. В романа „Треви под снега” героинята й Ели питаше „Ще можем ли да изгоним някога от себе си ада?” Не смея да твърдя, че Габриела напълно го е изгонила, но се е научила да гледа към геената, без да затваря очи, препълнила я е с настроения и багри, страсти и съмнения, нежности и мълчания. Онова, което се случва в реалния живот я „съсипва от делничност”. Има и мигове, когато вижда как „трупът ми се поклаща/ в тихата безвременна вода”. Но тези състояния не успяват напълно да я завладеят, защото тя се е научила да прави поезия от всичко – от натюрморта, от случващото се в отделния миг, но най-важното е, че успява да достигне до редките моменти на озарения. На тях е посветена новата стихосбирка „Заскрежени птици”. Нека не забравяме, че авторката е зодия Близнаци, родена е в годината на Дракона, не трябва да очакваме от нея окончателни решения и стремеж към завършеност. Тя винаги е отворена към новите хоризонти, към неизвестните далнини, в творчеството й откриваме симфония от цветове, сред които в тази поетична книга преобладават бялото и „снежното”: „Заскрежени птици/падат./Бяло е -/като отвъд.” Силни метафизични навеи ни докосват, макар че и в този завършен цикъл можем да доловим „линейния разказ” за трудните делници, за зловещото тържество на материалното, за несбъднатите мечти. Но няма да е Габриела Цанева, ако това е основното. Тя е постигнала философска дълбочина, в която се долавят леки източни навеи. Нека да чуем: „Опитвам се/ да проумея/тъканта/ на битието./Опитвам се/ да слея/ мисълта/ с това, което стои/ отвъд нея: / отвъд мен; / отвъд сетивата; / отвъд понятията/ и нещата.” Това е амбициозна програма, която я нарежда сред най-значимите ни съвременни поетеси. Бих я сравнил с предходничката й Блага Димитрова, която пред мен е изразявала много ласкаво отношение към по-младата си посестрима.

Докосването до трансцеденталното е майсторско, виртуозно. Не е лесно за критика да обобщи това усещане за нетленност, което изпитва при съприкосновението с повечето стихове в книгата. Денят преминава като сезонен кръговрат, замръзнали снежинки кръжат в „последната въздишка на съня”. Личното, съкровеното е излязло от крехката обвивка на спомена и се е превърнало в докосване до надвременното. Не се опитвайте при всеки стих да търсите скрития смисъл: четете и се наслаждавайте на оркестрацията на думите, на полагането на цветовете, което е забележително успешно, като на незабравима картина. Пейзажите са одухотворени: така например, изгревът поглъща хоризонта „като уста, разтворена за ласка” или „Мъглата лази/ по настръхналия гръб/ на хълмове бодливи”. Никъде одухотворяването на пейзажа не е самоцелно, то неизменно е свързано с вътрешните състояния на „лирическата героиня”. Много силно и значимо е посланието на поемата „Бягството на изгубените измерения”. Но тя е своеобразно продължение на програмното стихотворение „Страх”. В него е закодирано будното съзнание на съвременния човек, с многото „защо”, които го преследват, с темите за другостта, за самотата, за любовта и смъртта. И страхът отново се появява, когато поетесата изповядва желанието си да забрави „миналото и бъдещето, пропуснатото и небилото”. Мислите я отвеждат към механизмите на вселената, към „света на силите, които не познаваме”. Тя повече от всякога се слива с другите, макар да е до изнемога и безмилостно лична, успяла е да напипа универсалното – какво е времето, а как да се преборим с битието. И естествено идва поантата: „Как искам да докосна/ безбройните си образи, / разпръснати/ в онези сфери, /които искам/ да сплотя./ Все някога/ все някъде/ все някоя/ от нас/ ще го/ на-/пра-/ви.” Отдавна не съм чел толкова изповедна и същевременно толкова обобщаваща колективната ни съдба поезия, която те кара да се замислиш, да участваш, да съ-твориш.

Когато прониквате в омайния свят на „Заскрежени птици” вероятно първо ще се поддадете на тъгата, на усещането за несбъднато, за самота и за обреченост. Зъзнем когато четем „Изхвърлена душа” или „Печални облаци”. Но нещата се променят с „Магьосническа нощ” („в която майчини милувки/ни правят по-добри”) или с „Усещане за свобода”. Габриела Цанева е докрай всеотдайна и в скръбта и в нежността си. „Не се страхувам, че греша”, ще каже тя и ще отсече: „Аз съм жива.” В малкото любовни стихове, включени в поетичната книга тя също се раздава, макар не винаги да намира брод към другия. Все пак най-важното за нея си остава свободата и в това отношение ще можем спокойно да кажем, че е последователна, вярна на младежките си пориви, когато обаче търсеше свободата по стъгдите на митингите. Сега това е дълбоко вътрешно чувство, изстрадано, заплатено с много мъка и страдание, но неотклонно нейно. Не мога да не цитирам цялото стихотворение „Копита на газела”:

 

Усещам кожата си –

гладка и гореща.

Тупти кръвта, пулсира –

изгаря в капилярите.

 

Усещам и ръцете си –

копнеещи да грабнат

на слънцето и вятъра юздите;

да ги изтръгнат от кошмарите.

 

Усещам глезените си –

като копита на газела

докосват крехката трева;

прегазват дивите простори.

 

Запомнете Габриела Цанева с тези стихове, търсете я в „дивите простори”, където е намерила хармония за разтърсващите я противоречия. Не се съмнявам, че тя ще продължи да ни изненадва, че ще открива все нови и нови поетични пътища, за да ни убеди, че нещата не стават сами по себе си, а „се правят”, че ние изковаваме съдбата си. Аз виждам в нейната творческа орис щастливия знак на духовността и таланта.

 

Георги Цанков